Темата на вашия живот е кичът, дори ви наричаха “мистър Кич”, сам се назовавате “кичолог и глуполог”. С какво ви привлече тази материя - да търсите красивото, като разобличавате грозното и пошлото?
- Интересът ми към кича дойде от това, че го ненавиждам, за мене той е антипод на всичко, което ценя и уважавам. Аз ценя хармонията, красотата, човечността, толерантността, хуманността, а кичът е просто антитеза, отрицание. Това е пошлостта, лицемерието, демагогията… Исках да защитя човека, като го предпазя и му посоча главната опасност, защото пошлостта е нещо много по-страшно от обикновеното неприемане на грубостта.
У нас пошлостта вече дава тон, натрапва се меркантилното, бруталното – всичко това ни отчуждава. Хората, които имат по-изискани ценности, сме едно малцинство, ние сме удавени. Моето е една съпротива, не искам да капитулирам, но не си въобразявам, че мога да победя кича.
Откога кичът се настани в бита, всекидневието ни?
- От времето на социализма, защото преди това България е била прозападна страна с буржоазен елит. Кичът не е бил бедствие. Бил е в средата на епигони, които наподобявали културата, заимствана от Виена, Прага, Париж - сред парвенюшката част на нашата интелигенция. Кичът после се наложи като фалшива идеология, каквато е социализмът, когато всичко е унифицирано.
Това е казионният кич: манифестациите, казионната поезия за възхвала на партията, на българо-съветската дружба, пионерчетата, клетвите пред паметници, култът към Георги Димитров – всичко това беше тотален фалш. В Москва имаше колективна истерия към бащата на тероризма Ленин, създал първите концлагери, най-злият гений на т.нар. революция. Този кич се мултиплицираше у нас. На хората, които изнемогваха, се внушаваше, че трябва да бъдат “всестранно развити личности”. Появи се репликата: ”Всеки мъж Леонардо, всяка българка Джоконда”. Този опасен кич деформираше свободното мислене.
А какво стана с кича по време на т.нар. промени?
- Когато човек дълго време е бил в карцер, той става хищник, безогледен. Той иска всичко да консумира, да се награби. Затова у нас имаме най-порнографската и долна еротика, защото ограниченията в интимните отношения бяха най-големи. Когато видеха двама души уединени, те ги задължаваха да се оженят или ги заплашваха с лагер. Имаше т.нар. милиционерски бракове. След това табу идва една разюзданост: “всичко може”. И започна една голяма девалвация: голият корем, задникът, силиконът. Цинизмите станаха лексика на ежедневието ни. Вярно е, че предишният език беше стерилизиран. Един журналист от в. “Работническо дело” навремето беше отстранен, защото писал “премиерът” вместо “министър-председателят”. Но сега дойде фамилиарниченето – тази разпасаност, този вулгарен език са едно разкрепостяване, но всъщност е една разюзданост. Хората се раждат на серии: светци, нормални хора и долни. България може да изнася пошляци за цели поколения. Въпросът е кичът да не е атмосфера и бедствие, а да има етажиране: дотук е кичът, дотук културата. При нас всичко е разбъркано. Много е лошо, когато човек е без култура и импровизира – той избива в подмолите на езика, както е с много телевизионни водещи. Псувнята е безсилие. В нашата комплексирана нация се котира не мъжеството, а бабаитлъкът. Европа много ще се затрудни в европеизирането на българите.
Това означава ли, че животът ни е лишен от духовност и демократизация?
- Демокрацията е възможна начело с едно богато и сигурно правителство, тя не се прави от прости хора. Мисълта е на Марк Твен. Ние имаме правителство, което богатее, но не е богато, а краде. Ние сме една криминализирана страна, в нея не може да има духовност. Въпросът е да оцелееш физически. Гражданите у нас не са свободни, нямат статут. Тук ще ме наругае първата чиновничка, полицай или сервитьор. Нямаме ценз, никой не те уважава. Ако си професор, ти си г-н Никой. Каква духовност, тя не се котира! Младите не четат, не знаят кой е Лев Толстой, това не се котира в средата им. Купонът, “тревата”, сбиването – това се цени. В култ се издига преуспелият, хитрецът, безскрупулният.
Коя е причината у нас да не се установи една нормална демокрация?
- Три поколения бяха унизени и унищожени. Бях на 16 г., когато дойде червената власт, и на 61, когато тя формално си отиде. Златната част на живота ми мина в идиотски условия. Учил съм в най-дивия режим, когато ни управляваха не учени, а кюрета. Всичко зависеше от партията, ако си мислещ, ти си ликвидиран. Нямаме какво да наследим, нямаме имена-знамена. Чехите имаха Хавел, съпротива, поляците също, а ние нямаме големи дисиденти. Бай Йосиф Петров каза, че у нас има “дивокрация”, а по-точно – това е една криминогенна форма на демокрацията, инфилтриран неокомунизъм, пак си е тоталитарна система. Фактът, че нямаме референдуми - нямаме демокрация, а олигархия. Цинизмите не са протест, а стаден инстинкт да рушим, те не променят властта, а само я настървяват. Ако към стачката на учителите се бяха присъединили лекари, миньори, таксиджии, правителството щеше да падне.
Значи ли това, че не сте оптимист за бъдещето на страната?
- Ние сме застрашени етнически. От една страна е циганското население, което ще ни удави като в Косово. Турската общност е фанатизирана и сплотена, зад гърба й е цяла Турция плюс мюсюлманският свят. Това са две големи заплахи за България плюс нашата пасивност. Нямаме организирана съпротива да защитим своята самобитност. Не става въпрос да воюваме с турци и цигани, ние сме един народ, но ако не се съхраним като народ и държава, ако не сме суверенни, ние не можем да направляваме тези процеси. Не съм пророк, но не съм оптимист.
Написахте и книгата “Смехотерапия” – нужен ли ни е повече смях?
- Да, българинът опошли чувството си за хумор. Смехът е спасението, дори медицински чрез него може да се излезе от травмите, от ниското самочувствие, здравословно е. Затова написах книгата. Съветът ми към младите е да поддържат духа си и да се стремят да се европеизират. Както е казал Симеон Радев, “да се отбалканизират”. Единственият ни шанс е Европейският съюз. Хората у нас са раздразнени поради условията – травматизиращ бит, нерешени проблеми, разпусната държава и човек сам се оправя, сблъсквайки се с непреодолими и непредсказуеми трудности. Преди българинът е бил организиран, цивилизован, а сега загуби своята идентичност.
Вие успял човек ли сте?
- Не. В България човек може да се реализира само ако има силен талант и кой да го спонсорира. Аз съм недоволстващ човек. В един минисвят имам щастието да живея с една жена, която обичам и се разбираме. Младите трябва да бъдат свободни в избора си и да търсят лично щастие. Общи каузи вече почти няма.
