“Аз няма да съм блог-звезда, аз ще съм легенда”...ами, ако “лепна” тази болест, питам се аз, докато чета пореден постинг и от него съм усетил, да, точно така, за пореден път точно този....хм,-хм-мм, егоцентризъм, който прозира от прочетеното!...Ако любовта е егоизмът на двама влюбени, дали моето виртуално откровение с останалите в блога не е също въпрос на единомислен егоцентризъм и егоизъм, питам се също. Останалите от блоГа знаят за близо една година повече за мен,  за моя вкус, предпочитания,  образование, мечти...от например обитаващите моя блоК /от партера, домът на самотния професор до капандурата с веселяците-студенти/. Улавям се, че блогът е станал моят изповедник, ласкател  и  критик с ежедневното ми отбиване за една “благословия”, която понякога е нежна и ласкава, друг път завоалирана или отстъпваща място на смайващо респектираща с остротата си,  критика. Общуването в блога, което е комбинация от четене-писане и лично мнение, ми липсва осезаемо!

Пристрастен ли съм?

Усетих липсата му още в началото, когато не се появявах цяла седмица, че и повече, после “устоявах да не се покажа” няколко дни...сега изпитвам непрекъсната  и остра нужда да чета, да пиша, да се зареждам!  И още  - да се зарадвам на благополучния изход на  деликатен роман и нежна развръзка, да изкажа тихомълком или непохватно нещо окуражително за нечие първо “усилие”, да съпреживявам сподавена  изповед, да не  пропускам “мига за сбогуване” – о, да-аа, и да подаря   нещо истинско и вежливо за “на добър път” на Кръстника,  който е избрал верния момент да се “оттегли” и да ни остави в нови “сигурни ръце”, изпитвам и нуждата да изкажа възхищението си за красиво сътворените стихове, изляти спонтанно от някой от моето ново семейство Блогови....е, вярно е, че понякога запрашвам с мислите и болката си и никой от Семейството не отбелязва че съм се “покрил”, което значи, че..... не липсвам никому! Ама така е, самоуспокоявам се аз: нали всички “хора сме сами срещу вятъра”, както пее Боб Сигър..., членовете на моето Семейство – и  аз, също...срещу вятъра! /И за утеха -  някой нощен поздрав от “ютуб”/...

В моето семейство Блогови има и своенравни симпатични лудетени, rogues, /от срещащата се напоследък у нас заемка от английски, “роугс”, тоест пакостници, немирници/, има и “тежкари”, които разбират от всичко и не дай си Боже да им възразиш или да искаш да обориш мнението им – не става! Обезкостяват те моментално и ако си наивен - методично!
            Никой обаче не ме дразни, даже и онези видни “градски” дето афишират нещо, май си казваха един  другиму– “Столичани с непоносимост към ония, провинциалистите”, дето нещо все им пречат...,

все ми се ще да вярвам, че като членове на моето Семейство, което си има “своята класа” и не е фейк, те просто са намерили такъв своебразен начин за “базик” и нали съм по-възрастен, усмихвам се, не се кахъря,...ами тъй де, да се налудуват и надприказват младите!

В едно прекрасно произведение на Р. Бах /моето Семейство е публикувало постинг и за този майстор на перото/ пише: "Живей така, че никога да не те е срам, в случай че онова, което правиш или говориш, бъде огласено някъде по света, дори огласеното да не отговаря на истината."

            Е, доза егоцентризъм и егоизъм, гениални  хрумвания -/от 1 до 15 и още нататък.../, смели попадения, разнопристрастия, “възход и падения”- когато се започва с това да отвикнеш да обичаш другите и се свършва с това, да не намираш нищо достойно за обич в самия себе си, категорични мнения с прости фрази и гръм в душата, трепетна любов и изпепеляваща омраза, доза агресивност с неутолим хъс на придворни писачи да не се изпусне из ръката нито раз палмовата клонка, било от "избрани", било от "богоизбрани или изср..ни"..да-а-а, всичко си има в моето ново Семейство, и си мисля, дали ако след време  издадем /защо, не?? събраните постинги в един двутомник /работно заглавие “Моето семейство”/, дали някой от нас няма да почервенее от срам...хм-ммм, а ?...От този въпрос не боли...е, Страшният съд е нещо различно, нещо друго... но поне може да се поспрем и  замислим.